Последното пътешествие на сър Тери Пратчет (ОТКЪС)

Създател на феноменалната серия от книги за Света на Диска, той е познат и обичан по цял свят заради живото му чувство за хумор и умението да разказва истински истории в един измислен свят. Но писателят е само едно от лицата на Тери Пратчет.

Преди смъртта си той работи по автобиография, която остава недовършена. Историята на едно момче с буйна фантазия (дори прекалено буйно според неговите учители), което израства, за да се превърне в любящ съпруг, грижовен баща и автор, написал повече от 50 бестселъра и посветен в рицарство за заслуги към литературата.

Сега книгата, която не успява да напише, е довършена от неговия личен асистент и близък приятел Роб Уилкинс.

Роб Уилкинс

Използвайки записките на Тери Пратчет, собствените си спомени и множество интервюта, взети от семейството и колегите на писателя, Роб Уилкинс създава един жив портрет на човека зад твореца. От детството му до момента, в който не се сблъсква с предизвикателството на болестта на Алцхаймер. Той има много предимства пред повечето биографи, тъй като не само е познавал добре своя обект, но и е водил записки, докато той е бил жив, за своите лични мемоари. Резултатът на моменти прилича на актьорско майсторство, като гласът и личността на Пратчет се открояват силно и ясно.

„Живот с бележки под линия“ е лична, красива и забавна книга, написана с много любов и анекдоти, които ще ни накарат да си спомним с усмивка за един от великаните на съвременната литература.

***

„Тери Пратчет: Живот с бележки под линия“. Изд. "Сиела"

Из „Тери Пратчет: Живот с бележки под линия“ от Роб Уилкинс

ВЪВЕДЕНИЕ

Пет месеца преди смъртта си Тери Пратчет написа пет писма, за­печата ги в пликове и ги заключи в сейфа в кабинета си, за да бъдат отворени след смъртта му. Ето какво пишеше в писмото, адресирано до мен.

Уилтшър

4 октомври 2014 година

Скъпи Роб,

И така. Няма ме. Имаше дни, когато имах чувството, че вече ме няма, затова сега не искам нищо друго освен една хладна, тиха стая и малко спокойствие, за да събера обърканите си мисли. Мис­ля, че бях добър, въпреки че можеше да съм по-добър, но Тери Прат­чет е мъртъв и няма повече думи.

Грижи се за Лин, моля те. Поръчай да изработят онези хуба­ви бижута по моя проект и ги подари на Лин, с цялата ми любов. Избирай подарък за всяка Коледа и рожден ден. Изпращай цветя. Организирай голяма вечеря всяка година и по-често, ако е необхо­димо или ако трябва да се отпразнува нещо, и вдигай наздравица с бренди за мен и щастливите дни.

Грижи се за бизнеса и той ще се погрижи за теб. За всичко, ко­ето направи, за всички дребни неща и всички много по-големи неща, и за заравянето на труповете... благодаря ти.

Научи се да летиш. Направи го веднага.

И внимавай накъде отиваш.

Стреми се!

Нека само да бъде ясно от самото начало: през всичките ми го­дини, в които работих с Тери Пратчет, нито веднъж не е имало дей­ствителни трупове за заравяне. Понякога Тери много се дразнеше на хората и (както хората често откриваха, че твърдят за него) определе­но не понасяше глупаци. Но никога не се дразнеше чак толкова много. Затова, почитатели на ексхумациите и неразкритите престъпления – книгата, която държите, не е такава.

От друга страна, в живота на Тери несъмнено се случиха много неща, които бях в уникална позиция да видя отблизо и да участвам в тях – „всички дребни неща и всички много по-големи неща“ според писмото на Тери, – и планът ми е книгата, която държите, да е точно такава.

И още нещо, което да бъде ясно от самото начало: следващите страници са опит да се разкаже цялата житейска история на Тери, а не само тази част от житейската история на Тери, на която присъствах аз. И определено не са опит да се разкаже моята житейска история. Но вероятно все пак се налага да отделя малко време тук, в началото, за да обясня кой съм, как поначало се озовах в една и съща стая с Тери и как стана така, че пиша тази биография за него.

И така, малко за мен: казвам се Роб Уилкинс и трябваше да съм някоя жена от селото. Поне дотолкова, доколкото си е представял определен тип човек, явно това си е представял Тери, когато е решил, че е време да си намери личен асистент.

Жената трябвало да е такава, която би се обадила на обява, на­писана на листче на прозореца на селския магазин: най-вероятно пен­сионерка, която да може да идва по няколко дни в седмицата, за да помага с административната работа, да подрежда архива, може би да се пробва с връщането на ДДС – и може би, ако се стигне дотам, да проверява дали в хладилника в кабинета на Тери има мляко за чая, така че Тери, който винаги забравяше за тази подробност, да не тряб­ва да става от бюрото си и да ходи чак до къщата за мляко.

Трябвало да е жена (и това беше важно), която не е голям по­читател на книгите на Тери Пратчет, защото в такъв случай би имала въпроси или още по-лошо, предложения. Или още по-лошо, мнения. Защото, да се изразим по-любезно, това би го разсейвало, като по този начин би обезсмисляло цялата работа.

Отговорността за факта, че Тери изобщо започнал да мисли за лични асистенти, според мен трябва да се търси основно у Джили Купър. Двете звезди на британския литературен небосклон, Джили и Тери, се сблъскали до бюфета на едно издателско събитие в Лондон, както понякога се случва със звездите на литературния небосклон. И докато си говорели помежду си, Тери наострил уши, когато чул Джи­ли небрежно да подхвърля разни неща за „личната ми асистентка“ – жена, която явно се казвала Аманда, а Джили сърдечно я описвала като „божествена“ и „невероятно мила“ и недвусмислено я обявила за „най-добрата в бранша“.

Тери, който до голяма степен се отнасяше с безразличие към свет­ския живот, въпреки това притежаваше, подобно на повечето писате­ли, една тънка, но твърда като стомана състезателна жилка, която го пронизваше подобно на струна на пиано и понякога можеше да бъде докосната. Явно това е бил един от тези случаи. След като авторката на такива бестселъри като „Ездачи“, „Съперници“ и „Мъжът, който караше съпрузите да ревнуват“ официално е писателка на романи, ко­ято има нужда от лично асистиране, не следва ли, че Тери, който към този момент беше продал около петдесет милиона книги на двайсет и девет езика, също има нужда от личен асистент¹?

Във всеки случай хвалебствените химни за Аманда докоснали нещо в душата на Тери и продължили да ехтят в нея, докато той – напълно лишен от личен асистент – собственоръчно шофирал колата си обратно към Уилтшър онази вечер.

Годината беше 2000. Тери бе на петдесет и две години. Живееше в нещо, което наричаше „именийце“, недалеч от Сейлсбъри. От едно десетилетие насам беше най-продаваният британски автор и едва на­скоро, с известна неохота, бе отстъпил тази титла на една друга писа­телка, наречена Дж. К. Роулинг. Поредицата за Света на Диска вече наброяваше двайсет и пет романа, напът да достигне общо четиресет и един, и освен това бе написал множество други книги, включител­но няколко невероятно успешни заглавия за по-младата читателска публика. Беше изключително продуктивен творец, който сякаш не бе страдал от писателски блокаж в продължение на повече от две минути (и вследствие на това се отнасяше с доста голямо презрение към идея­та за него и хората, които се оплакваха от такъв), пишеше по две кни­ги годишно и понякога намираше време и за трета. Книгите му бяха безкрайно популярни и легендарно повсеместни: често се казваше, че на нито един влак във Великобритания не се разрешава да потегли от перона, докато не се установи със сигурност, че поне един от пътни­ците в него чете книга от Тери Пратчет².

Този зашеметяващ успех неизбежно беше донесъл със себе си ан­гажименти, които надхвърляха основния ангажимент на Тери да пише нови романи. Основно място сред тях заемаха всички дела, свързани с онова, което Тери иронично наричаше „да бъдеш неписател“. Тери обясняваше, че работата на един неписател съществено се различа­ва от работата на един писател. В действителност неписателството, общо взето, включваше всички задължения, които възпрепятстват един писател да пише каквото и да било: в случая на Тери това бяха двете продължителни и феноменално посещавани турнета за автогра­фи всяка година във Великобритания и останалите в чужбина, за ко­ито се издокарваше с черната си шапка с широка периферия, черното си кожено яке Levi’s и черните си джинси Hugo Boss („представяне на новия албум на живо“, както го наричаше), както и участията му – в същото облекло – в препълнените зали на университети и фестивали, общият сбор от които към този момент вече поглъщаше все по-голямо количество от времето и силите му.

Но задълженията на неписател по необходимост намираха Тери и у дома, на бюрото му. Намираха го под формата на поща – цели чували с поща. Читателите на книгите на Тери не бяха забележителни само със своя брой, но и със силата и дълбочината на привързаността си към неговите произведения, и много от тях се чувстваха длъжни да му пишат. Освен тези писма имаше и по-официални, в които често го молеха за съвет или пари, или в случая на особено напористите кореспонденти – съвет и пари. Беше се стигнало дотам, че само четенето и отговарянето на всички тези писма по начина, който според Тери бе въпрос на чест и дълг, щеше да бъде работа на пълен работен ден само по себе си, така че във въпросния работен ден нямаше да му остава никакво време, през което да прави нещо друго, например да напи­ше някоя книга. Или, в случая на Тери, няколко книги едновремен­но. Обичаше да пише едновременно две или дори три книги, докато някъде в сумрачните дълбини на съзнанието му често започваше да се оформя идеята за четвърта.

Освен това телефонът в кабинета му не спираше да звъни – обаж­даха се хора във връзка с гореописаните книги, турнета и фестивали или с молба за интервю или коментар, или за участие в рубриките на седмичните издания на вестниците, които Тери наричаше „Любимата ми лъжица“. А Тери, започнал кариерата си в журналистиката – първо във вестниците, а след това от другата страна на оградата от бодлива тел, във връзките с обществеността, – беше физически неспособен да не вдигне телефон, който звъни. Ако пропуснеш обаждането, пропускаш историята. (Както ще видим, вестникарската школовка на Тери до голяма степен бе оформила отношението му към работата.)

И освен това имаше лицензирани продукти от Света на Диска³. Към този момент това вече представляваше съществен страничен бизнес, но Тери настояваше да продължава да одобрява лично все­ки лицензиран продукт от Света на Диска, от фигурките до свещите, от подложките до изтривалките, от пощенските картички до бижута­та. Според Тери тези неща бяха продължение на света, който беше създал в своите книги, и той не искаше никой да обърка нещо или да си позволява неразрешени свободи, заради които този свят да бъде представен по погрешен начин, като по този начин разочарова или, още по-лошо, се възползва от неговите читатели. Това беше благо­родна позиция от негова страна, особено когато човек разбере какви суми – „числа, от които ти се насълзяват очите“, както ги наричаше Тери – му предлагаха различни компании, за да отскубнат правата за лицензиране на продукти от Света на Диска от хватката му. Но цената на тези високи принципи нямаше как да не бъде висока сама по себе си и се заплащаше под формата на административна работа. Както каза Тери в едно интервю за Science Fiction Book Club през 1996 го­дина: „Ако ти паднат ушичките на Мики Маус, любезният господин Дисни не се притеснява особено за това. Ако някой си купи тениска на Света на Диска и тя избелее в пералнята, аз получавам имейл“⁴.

И така, едно-друго, Тери бе достигнал до онзи преломен момент, когато дейността му като Тери Пратчет заплашваше да му попречи да продължи да се занимава с онова, заради което поначало беше станал Тери Пратчет. Междувременно онова, което бе започнало буквално като надомна работа – Тери, който отива в стаичката за гости в мал­ката къща в Съмърсет, където живее с жена си, и упорито натраква по четиристотин думи вечер след работа на компютъра си Amstrad CPC 464, – беше надхвърлило и най-дръзките очаквания на своя създател, като се бе превърнало в международен мултимилионен бизнес. И все пак международен мултимилионен бизнес, който продължаваше да се отличава с донякъде хаотичния характер на надомната работа.

Например по онова време Тери имаше навика да пише на дис­кети и в края на работния ден, преди да си тръгне от кабинета си и да влезе обратно в къщата за вечеря, да извади въпросните дискети от компютъра си и да ги пъхне в джобчето на ризата си, където да бъдат на сигурно място. Но както се случва, тази риза след това можеше да се озове в коша за пране. А от коша за пране обяснимо можеше да стигне до пералнята. Следователно съвсем не беше нечувано черно­ва на роман на стойност един милион лири да мине през опасния цикъл от изпиране на шейсет градуса и центрофуга на максимални обороти. А веднъж по пощата пристигна чек с приходи от продажби на стойност почти четвърт милион лири, който беше прибран някъде и някак си се стопи във въздуха, преди да бъде осребрен. Но тази исто­рия ще бъде разказана по-подробно, когато му дойде времето.

Засега нека просто да кажем, че на Тери му беше ясно какво му трябва. Трябваше му някоя жена от селото.

Вместо това получи мен. Аз не бях от селото (по онова време жи­веех на около сто и десет километра от Сейлсбъри, в Челтнъм) и не се определях като жена. Освен това нито веднъж не бях попълвал фор­муляр за връщане на ДДС – не ми се беше налагало на предишните ми работни места. Нито бях пенсионер – бях на двайсет и девет години. Нещо повече, в добавка към всички тези ключови недостатъци – и вероятно най-тревожно от всички тях – аз определено бях почитател на Тери Пратчет. При това от запалените му почитатели – един от онези, които толкова редовно се бяха нареждали на опашката за автографи от Пратчет (след първия път през 1993 година, в книжарницата WH Smith в Оксфорд, за „Джони и умрелите“), че притежавах в библиоте­ката си екземпляр от романа му „Шовинист“ от 1997 година, надписан с посвещението „На горкото момче“.

Освен това се беше получило така, че бях започнал работа в нещо, което бихме могли да наречем „външния ръб от вътрешния кръг на Пратчет“. Познавах Колин Смайт, литературния агент на Тери, на когото Тери за пръв път бе изпратил непубликуван ръкопис още през 1968 година, за да види какво ще направи. (Колин беше направил така, че му бе намерил издателство, и нито веднъж не бе имал причина да съжалява за решението си.) Бях с техническо образование и профе­сионален опит и през 1998 година Колин ми бе предложил да работя за него като технически директор на Colin Smythe Publishing, където основната ми задача беше да дигитализирам дотогава упорито анало­говия бизнес, ръководен от Колин от собствения му дом в Джерардс Крос.

В тази роля понякога вдигах телефона, когато се обаждаше най-успешният клиент на Колин. И когато Тери се сдобил с първото си записващо устройство за компактдискове и се затруднил да го вклю­чи, литературният му агент командирова в Сейлсбъри старшия си (и единствен) технически специалист.

Паркирах, слязох по склона до къщата и намерих една бележка, залепена на вратата на кухнята. „Роб: в Параклиса“. С помощта на картата, услужливо нарисувана на ръка, открих въпросната построй­ка, почуках на вратата и за пръв път бях допуснат в светая светих, в епицентъра на Света на Диска на Света на Кълбото: специално изгра­дения кабинет за писане с голям прозорец с каменен перваз, огромна печка на дърва, библиотека на цялата стена и силна миризма на по­литура от пчелен восък, където на едно голямо, тапицирано с кожа бюро, едва видим зад планина от книги, списания, листа и всякакви други неща, седеше писателят.

----

¹ Докато пиша това, през 2021 г. общият тираж на продадените му книги се върти около 100 милиона.

² Освен това често се казваше, че Тери има честта да бъде авторът с най-много книги, откраднати от книжарниците във Великобритания – обвинение, подхвърлено с лека ръка в един случай, което продължи да го следва завинаги. По този въпрос няма надеждна статистика, но Тери сякаш нямаше нищо против. Според него към момента, в който хората получат възмож­ност да крадат книгите му от книжарницата, той вече беше получил заплащане за труда си.

³ „Мърчандайзинг“, но не можах да се накарам да го напиша. – Б.пр.

⁴ Или както се изрази в едно друго интервю с Дейвид Лангфорд за Ansible през 1999 г.: „Когато ти падне острието на светлинния меч от „Междузвездни войни“, Джордж Лукас дори не разбира за това. Но ако някоя свещ не е в този цвят, който трябва, аз получавам проклетите имейли“. Друга поредица, същата теза, макар и изразена с една допълнителна ругатня.

---

Този текст е публикуван в последния брой на сп. "Клуб Z" през декември 2022 г., откъдето го препечатваме.