Виктор Ерофеев е сред най-известните съвременни руски писатели, литературовед, радио- и телевизионен водещ. Лауреат на наградата на името на Владимир Набоков (1992), кавалер на френските Орден на изкуствата и литературата (2006) и Орден на почетния легион (2013). На български са издадени "Добрият Сталин", сборник разкази "Живот с идиот", "Мъжете тирани, мъжете под чехъл". Ерофеев от години изказва позиции против режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят решава да напусне родината със семейството си.

Виктор Ерофеев предостави на Клуб Z правата за публикуване на български език на неговите есета, създадени в чужбина. 

Преводът е на Иван Тотоманов.

Младият Чехов има един хумористичен разказ за французин в московски ресторант. Французинът гледа как руски търговци нагъват купчини блини с черен хайвер и си мисли, че са се побъркали или пък нарочно искат да се самоубият, като си докарат преплитане на червата. Обаче не – те просто са свикнали да си се тъпчат така.

Същото става сега и със западния анализ на путинска Русия. От гледна точка на Запада, Путин на практика унищожава руската държава. Особено от началото на нахлуването в Украйна. Той разрушава всички основи, на които може да съществува една съвременна цивилизована държава. Той нарушава всички закони на мира и войната, изважда управлението си от зоната на правото. Подигра се до насита с лидерите на европейските страни, лъжеше ги в очите и по телефона, а сега отхвърля всички обвинения в убийство на мирни жители на Украйна и в умишлено разрушаване на градовете на една съседна страна. На Запад, поради непознаване на руските исторически традиции, прибързано решиха, че Путин е безумен маниак, фанатик на войната, а всъщност, точно като в разказа на Чехов, той просто по такъв начин утолява апетита си – в случая апетитите на руската самодържавна власт.

Ако щете вярвайте, ако щете недейте, но Путин започна да провежда в Русия своя собствена перестройка и тази перестройка се провежда със завидна радикалност, едва ли не с немска рационална последователност.

Да се разберат основите и целта на путинската перестройка означава по-добре да осъзнаем страшната мисъл, че Путин е готов на всичко в желанието си да върне Русия към източниците й, да възвърне антизападната й свръхдържавност. Той се стреми към победа с всички и всякакви средства и единственото, за което абсолютно не е готов, това е поражението. Би предпочел да унищожи целия свят с ядрения си арсенал пред това да се предаде.

Но какво всъщност наистина става с руската държавност по време на тази война?

Всички помним горбачовската перестройка – този отчаян опит за демократични преобразувания в Съветския съюз, който подхрани с надежди руската интелигенция и целия западен свят. Тези надежди си направиха лоша шега с авторите й и с участниците в нея. Те повярваха, че миналото няма да се върне, че гибелта на Съветския съюз е добра новина за всички и че ни чака прекрасно бъдеще, стига да се направят реформите. Въпреки наивността и тромавостта си перестройката наистина преобърна Русия и следите от това обръщане с главата надолу под формата на пазарна икономика и отказ от комунистическите утопии се виждат и до днес. Само следите обаче – само те останаха. На практика миналото се върна, възстанови се и с усилващи се темпове се провежда нова путинска перестройка по стар руски образец. С глобалността си тя надминава и горбачовската си предшественичка, пък и много неща изобщо в руската история, като прекроява държавните граници и заплашва наред всички, които не са съгласни с нея, но ако се върнем към миналото, ще видим същото в аналогичните антиреформи на Александър Трети или в негласното връщане на сталинизма при Брежнев.

Ако Горбачов тръгна по пътя на изграждането на европейска държава с нейните правови норми и в това отношение волю-неволю подкопа съветската власт и подготви разпадането на съветската държава, то сега наблюдаваме нещо абсолютно противоположно. Путин още от самото начало на управлението си се зае да възстанови самодържавния модел на власт, еднакво близък както до този на царска Русия, така и до този на сталинизма. Самодържавието не е само върховният управник на трона, бил той истински или въображаем – то е цялата пирамида на властта, издигната на самодържавническо-робски начала. В бюрократичната система всеки бюрократ е дребен самодържец и царски роб. Самодържавната власт кастрира всяка политическа инициатива на населението. Тъкмо затова путинската перестройка наопаки, тоест като огледално отражение на горбачовската, върви доста успешно.

Ако горбачовската перестройка се основаваше на гласността и доведе до отмяна на държавната цензура, то в империята на Путин всичко е обгърнато в тайна, преосмислено е и е преиначено, пронизано е от заплахи, страх и конспирация и дори закучилата се война е засекретена и както е нормално за кагебисткия свят, дори не се нарича война.

За да се върнеш в родния пристан на самодържавието, трябва наистина да се откажеш от западната цивилизация. Вярно, и в самата западна цивилизация ту тук, ту там се раждат военни или полувоенни диктатури – в Италия и в Германия, в Испания и в Португалия. Но разликата между всичките тези ужасни диктатури и руското самодържавие е в това, че в Европа диктатурата отнема свободата на избор, докато в Русия народът изобщо няма представа що е това свобода. Тъкмо затова политическата манипулация с помощта на пропагандата в Русия постига големи дългосрочни успех.

Горбачовската перестройка умря, защото в Русия народът не можа да намери себе си в нея, стресна се, стъписа се и изгуби и ума и дума. Освен това – което е много важно – в интелигенцията не се намери достатъчно интелектуален ресурс. Руската интелигенция бленуваше за освобождаване от комунистическия кошмар, но политически беше безпомощна да формулира задачите на посткомунистическа Русия. Нашите правителствени реформатори се спуснаха да имитират реформите на освободената от комунизма Източна Европа, без да ги съгласуват с основите на руската менталност. В резултат през Елциновите години,1990-те, Русия се превърна във failed state.

Мнозина си задават въпроса дали младият президент Путин през първите години на управлението си е искал да тръгне по европейския път. Най-вероятно е бил страшно объркан.   И как иначе: издигат го като възможен либерал, човек на прогорбачовския петербургски кмет Собчак, но в сърцето си той изобщо не е либерал и не би могъл да тръгне срещу кагебисткото си минало.

Така че Путин оглежда обстановката и се заема с демонтирането на демократичния модел на власт. Отвращава се от това, което му е заръчал предшественикът му Елцин – да подкара великата Русия да догонва по жизнено равнище скромната Португалия, пък и не може и не би могъл да го направи. Народът, народ без никаква политическа мотивировка и така и не станал нация от свободни граждани, изпада в пълна политическа тъпотия и охотно дава на Путин цялата власт. Народът не е бил и не е заплаха за Путин. Народът се характеризира с невероятно историческо търпение, исканията му се свеждат до няколко простички неща: лов, риболов, водка, баня, жени. И освен това – да не работи много, понеже колкото и да се трепеш, накрая на тебе ще ти го наврат, ако перифразираме някои нецензурни поговорки от съветско време.

Путин започна демонтирането на европейските стремежи на руската държавност с атака срещу свободните средства за масова информация. Борбата с тези СМИ беше дълга и тегава и пълният им разгром или изтикването им извън пределите на Русия приключи чак с началото на войната с Украйна. Понеже войната изцяло развърза ръцете на Путин.

Още през първите години на управлението на Путин отпадна темата за общочовешките ценности, тема толкова важна за Горбачов. Ценностите бяха разделени на наши и не наши и на руската култура беше възложена задачата да се съгласува с традиционните руски ценности, което си беше очевидна уловка, доколкото в политическата си същина за Кремъл те се свеждат до преданост към самодържавието.

След СМИ Путин се зае с олигарсите, раздели ги на свои и чужди, едни тикна в затвора, а други приласка и така стана монополист във вземането на важните икономически и финансови решения.

Вярно, в една или друга степен в Русия се запази пазарната икономика, ориентирана към западните стандарти, пък и самите СМИ, след като изгубиха политическата си независимост, като цяло предлагат битова и развлекателна информация от западен тип – въпреки войната. Русия никога няма да се насочи към Китай и изобщо към Изтока – тя упорито, особено в големите градове, следи какво става със света на „златния милиард“, както наричат западния свят Путиновите пропагандисти. Путин така и не успя да създаде поне ей тоничко убедителна идеология, ориентирана към бъдещето на страната. Само с гол патриотизъм доникъде не се стига, с днешното сервилно православие също. Остава тезата „ние сме най-добрите на света“, обаче тази квазиимперска теза се пука по шевовете и това го виждат и най-ревностните привърженици на Путин.

Войната с Украйна си е чист царски каприз на Путин, който е убеден, че мобилизацията на страната ще я сплоти по-силно от западната модернизация. Дали са му неверни доклади, войната продължава много повече от очакваното, лъсва хастарът на имперското управление.

Дегизирането на властта като многопартиен парламент и независима съдебна система си го има, но още преди началото на войната се виждаше главната му роля: да укрепва властта на Путин, който започна да се асоциира в Думата с Русия. С началото на войната окончателно беше разгромена опозицията, от която открай време се дразнеше управникът монополист. Най-старите институции на опозицията като легендарните центрове „Мемориал“ и „Сахаров“ вече ги няма. А на една нормална съвременна държава й трябва опозиция. Когато няма опозиция, се стига до подмолна борба за власт в политическия елит, което пък води до разрушаването на нормалната цивилизована държава. От друга страна, раздробяването на елита, враждата между хора като Пригожин и Шойгу и подобни разпри по върховете, а също и станалият вече пословичен чук, с който беше убит без съд и присъда дезертьорът от „Вагнер“ Якушченко, репресиите за всичко, което можете да си помислите, включително лозунга „Не убивай“ - това е триумф за диктатора.

Западните анализатори, разбира се, бяха потресени от излизащия извън всички правови норми казус на освобождаване на криминални престъпници, които да се включат във войната срещу Украйна. Обаче ако се позамислим, това е логично в системата на самодържавието: каквото аз кажа, това ще стане. Войната превърна много човешки проблеми в държавна тайна, включително погребенията, които според представителите на ритуалните служби на практика са се превърнали в утилизация още в началото на коронавирусната епидемия.

Разрушаването на останките от цивилизованата държава, за която мечтаеше Горбачов, поставя не само пред Русия, но и пред целия свят въпроса за бъдещето на нашата страна. Дали след края на войната Русия няма да стане идеологически „изпепелена земя“? На базата на какво ще може да се преодолее разрушителната работа, която продължава вече повече от двайсет години? Въпросът за бъдещето на Русия остава отворен. Примиреността на народа, въпреки всички и всякакви международни санкции, си остава непокътната в страната, чието население, както показа скорошната мобилизация, се страхува от началството повече, отколкото и от смъртта. Демократичната опозиция, разпръсната по затвори и по чужбина, едва ли ще намери в себе си сили и възможности да дойде на власт по един или друг начин. Западът ще хвърли всички усилия за възстановяване на Украйна, а не за помощи за Русия, разбира се. Най-вероятно войната ще премине в дългогодишен конфликт и нито една от двете страни няма да постигне победа. Перестройката на Путин постигна това, че държавата се подчини на един монарх и ще се раздели с него само след поражението му, което на практика е невероятно. Дали в бъдеще Русия ще се разпадне, или ще стигне до приемлива за света цивилизована форма на държавност? Поне три десетилетия след войната очевидно ще са мъчителен период във всички отношения. Но все някога Путиновата перестройка, която със своята безчовечност не се спира пред нищо, ще свърши. Според неписаните закони на руската история ще започне затопляне – дали временно както обикновено, или завинаги, както никога досега? That is the question.