Блестящо написан роман, носител на „Букър“, който открито разглежда човешката чувствителност и копнежи, излиза за първи път на български – „Последни поръчки“ от Греъм Суифт. Въпреки световната си популярност като майстор на прозата и открояващ се литературен глас, авторът е малко познат у нас само с един сборен том от края на 80-те години. Сега името му в България се възражда с големия му шедьовър, който вече може да се открие по книжарниците с логото на „Кръг“ в превода на Юрий Лучев и с корица от Милена Вълнарова.

Лондонска кръчма по обед, стари приятели с по питие на бара, а до тях – урна с тленните останки на покойния им другар Джак Артър Додс. Време е за неговото последно поръчение – прахът му да бъде разпръснат от кея Маргейт. Какво общо има той с това отдалечено място и защо в писмото, отворено след смъртта му, е пожелал именно там да е последният му дом? Въпросите са повече от отговорите, а предстоящото пътуване вещае избухването на емоции, каквито никой от наглед суровите мъже не си е представял.

Известният с късмета си Рей, избухливият Лени, сдържаният Вик и отрасналият в семейството на Джак Винс попадат във въртележка от разговори и спомени както за покойния си приятел, така и за самите себе си и взаимоотношенията си. Парче по парче се подрежда своеобразен пъзел на историите им, с чиято цялост никой от опечалените не е запознат.

Тайни, подли предателства и премълчавани добрини от последните шест десетилетия постепенно излизат наяве, за да доизградят и същевременно разрушат устоите на едно дългогодишно приятелство – и да разкрият доколко то е било истинско, а не фабрикувано.

Романът „Последни поръчки“, люлеещ се през времето и разказан с гласовете на четиримата мъже и на вдовицата на Джак, страница след страница изгражда хорово откровение на скръбта, копнежа и съжалението – страсти, които не са чужди на никое човешко същество. „Суифт ни въвлича в реални, изживени съдби... – гласи рецензията на „Ню Йорк Ривю ъф Букс“. – Внимателно, тихо и убедително отличава ценности като приличие, лоялност, любов.“

„Последни поръчки“ печели една от най-престижните литературни награди в света – „Букър“, през 1996 г. Обосновката на журито гласи следното: „Скръбта и възмущението се смесват със страст и съжаление в това откровение от Суифт за една променяща се Англия и за това колко непреходна е човешката тленност“.

А пет години по-късно, през 2001-ва, по романа е заснет и холивудски филм с участието на Майкъл Кейн, Боб Хоскинс и Хелън Мирън. Екранизацията печели любовта на зрителите, както и няколко награди, сред които за най-добър актьорски състав от Националния съвет на кинокритиците в САЩ.

Греъм Суифт (р. 1949) е английски писател и член на Кралското общество за литература. Приет за един от най-звучните гласове на Острова, Суифт е автор на 11 романа, както и на няколко сборника с разкази и есета.

* * *

Из "Последни поръчки" на Греъм Суифт

БЪРМЪНДЗИ*

Днес ще e необикновен ден, то е ясно.

Бърни ми пълни халба и я слага пред мен. Поглежда ме с озадачено изражение на отпуснатото си кучешко лице, но му става ясно, че не ми се приказва. Затова съм тук пет минути след като е отворил – просто да си поседя тихичко с халба бира пред себе си. Вижда черната ми вратовръзка, въпреки че са минали четири дни от погребението. Подавам му петачка, той я занася в касата и се връща с рестото. Взирайки се в мен, слага монетите много внимателно на плота до бирата ми.

– Вече няма да е същото, а? – казва той, поклаща глава и оглежда бара, сякаш е напълно безлюден. – Няма да е.

– Още не си видял какво е останало от него – отвръщам аз.

– Моля?

Отпивам от пяната в халбата.

– Казвам, че още не си видял какво е останало от него.

Той се мръщи, почесва се по бузата, гледа ме.

– Ясно, Рей – казва той и се отдалечава покрай барплота.

Не съм и помислял да се шегувам с това.

Отпивам три сантиметра от бирата си и паля цигара. Освен мен в бара има още може би три или четири ранни птици и мястото не изглежда в най-добрия си вид. Студено, пусто пространство, мирише на дезинфектант. През прозореца пада прашен сноп слънчева светлина. Напомня ти на църква.

Седя и гледам стария часовник, окачен над барплота. Томас Слатъри, часовникар, Саутуърк. Бутилките сe извисяват на редове един върху друг като тръби на орган.

Лени е следващият появил се. Той не носи черна вратовръзка, изобщо не носи вратовръзка. Оглежда набързо моето облекло и двамата чувстваме, че сме сбъркали.

– Нека е от мен, Лени – казвам аз. – Бира?

– Не може да бъде – отвръща той.

Бърни се приближава и пита:

– Нов график, а?

– Добро утро – казва Лени.

– Халба за Лени – казвам аз.

– Пенсионира ли се, Лени? – пита Бърни.

– Отдавна минах възрастта за това, Бърн. Ама аз не съм като Рейси, дето по цял ден се чуди какво да прави. Търговията с плодове и зеленчуци мен чака.

– Но не и днес, нали?

Бърни пълни халбата и отива до касата.

– Не си ли му казал? – пита Лени, като следи Бърни с поглед.

– Не – отвръщам аз и впервам очи в бирата си, после в Лени.

Той повдига вежди. Лицето му изглежда ожулено и зачервено. Винаги е такова, сякаш всеки миг ще се издуе като цицина. Подръпва яката си, там, където би трябвало да е вратовръзката му.

– Стана толкова неочаквано – казва той. – Ейми няма ли да идва? Искам да кажа, не си ли е променила решението?

– Не – казвам аз. – Май ще сме само ние. Най-близките.

– Собственият ѝ съпруг.

Хваща халбата, но не бърза да пие, сякаш днес има различни правила дори за пиенето на бира.

– Ще ходим ли при Вик? – пита той.

– Не, Вик ще дойде тук – казвам аз.

Той кимва, вдига халбата си, после изведнъж се спира и тя сякаш увисва на половината разстояние до устата. Веждите му се повдигат още по-високо.

– Вик ще дойде тук. С Джак. Пий, Лени.

Вик пристига пет минути по-късно. Носи черна вратовръзка, но това е разбираемо – нали е собственик на погребално бюро, откъдето и идва. Обаче не е облечен докрай по протокола. Със светлобежов шлифер е, от джоба му стърчи плоска шапка, сякаш иска да покаже, че е просто един от нас, че това не е официално мероприятие, различно е.

– Добро утро – поздравява той.

Чудех се какво ще донесе. Както и Лени, предполагам. Представям си как Вик отваря вратата на кръчмата и влиза тържествено с малко дъбово ковчеже с месингова украса под мишница. Но всичко, което държи, е обикновена кафява картонена кутия, висока трийсет и по петнайсет сантиметра дълга и широка. Прилича на човек, който е ходил по магазините и си е купил плочки за баня.

Настанява се на стола до Лени, слага кутията на барплота и разкопчава шлифера си.

– Право от пещта – казва той.

– Е, това ли е то? – пита Лени, гледайки кутията. – Това той ли е?

– Да – казва Вик. – Какво ще пием?

– Какво има вътре? – пита Лени.

– А ти как мислиш? – отвръща Вик.

Той завърта кутията, за да видим белия етикет, залепен със скоч от едната страна. Има дата, номер и име: Джак Артър Додс.

Лени казва:

– Имам предвид, той не е просто в някаква кутия, нали?

В отговор Вик взема кутията и надига капака с палеца си.

– За мен уиски – поръчва той. – Мисля, че днес е ден за уиски.

Той отваря кутията, бърка и бавно изважда пластмасов контейнер. Прилича на голям буркан за кафе, със същата капачка на винт. Но не е от стъкло, а от пластмаса с матово бронзово покритие. На капачката има още един етикет.

– Ето – казва Вик и го подава на Лени.

Лени неуверено го поема, сякаш не е готов да го вземе, но и не може да откаже и като че се упреква, че първо не си е измил ръцете. Не е подготвен за тежестта. Седи на стола си, държи го, не знае какво да каже, но предполагам, че си мисли същото, което и аз. Дали вътре е само Джак, или е Джак, примесен с пепелта на други, тези, които са минали през огъня преди и след него. Така че Лени може и да държи малко от Джак и малко от съпругата на някой друг например. И ако това е Джак, дали е целият или само колкото са могли да поберат в урната, защото той беше едър мъж.

Той казва:

– Не ми изглежда възможно.

После ми подава урната, сякаш иска да каже: „Дай да поиграем, твой ред е, познай колко тежи“.

– Тежи – отбелязвам аз.

– Добре е натъпкана – казва Вик.

Мисля, че аз не бих я напълнил – нали съм си дребничък. Не си струва да отвиваме капачката.

Подавам я на Лени. Лени я връща на Вик.

Вик пита:

– Къде изчезна Бърн?

Вик е як, уравновесен мъжага, от ония, дето потриват ръце, преди да се заловят за работа. Ръцете му винаги са чисти. Гледа ме как държа урната, сякаш току-що ми е поднесъл подарък.

Утешително е да знаеш, че гробарят ти е приятел. Трябва да е било утешително и за Джак. Утешително е да знаеш, че приятелят ти ще те приготви, ще те положи в ковчега и ще направи всичко необходимо. Така че е по-добре да умреш преди Вик.

Трябва да е било утешително за Джак, че неговият магазин, „Додс и син, потомствени месари“, се намира от другата страна на улицата, точно срещу „Тъкър и синове, погребални услуги“, с восъчните цветя, мраморните плочи и ангела със склонена на прозореца глава. Утешително и стимулиращо, а и уместно в известен смисъл: мъртви животни от едната страна, човешки трупове от другата.

Може би затова Джак никога не е искал да се мести от там.

----

* Район в Югоизточен Лондон. – Бел. прев.